Безброй актове на училищна агресия циркулират в медийното пространство и още кой знае колко се разгръщат в киберпространството, където възрастните не стигат. Родителите са изплашени за своите деца и се тревожат кой и как ги защитава и предпазва от насилие и тормоз, когато ги изпратят на училище. Задават се на нов глас въпроси като „Какво правят учителите?“, „Виновни ли са родителите?“ и „Какво прави държавата?“.
В Седмицата против тормоза (13 – 17 ноември 2017) се обръщаме към публичното пространство за отваряне на повече дискусии за тормоза и агресията в училище. Ежегодно директори, учители и по – висшите инстанции не спират да търсят някакво решение, притиснати от народното възмущение.
„Децата, лишени от емоционалната храна, на която са имали право, често намират единствен начин за оцеляване чрез насилие. Единствената пътека, останала отворена за тях е разрушаването на социалния ред, чиито жертви са.
Израствали като деца без любов, те ще свършат като възрастни пълни с омраза.” – Рене Шпиц (1965)
Нека припомним, че през 2012 г., бе разработен „Механизъм за противодействие на училищния тормоз между децата и учениците в училище“. Документът е ревизиран през 2015г. от работна група в МОН с участието на представители на МТСП, АСП, ДАЗД, Националната мрежа за децата, Фондация „Асоциация Анимус“, Асоциация „Родители” и УНИЦЕФ – България. След две години прилагане в практиката и обратни връзки от училищата, родителите и неправителствени организации, МОН поднови работата на работната група. Текстовете и процедурите отново са ревизирани и промените в „Механизъм за противодействие на тормоза и насилието в системата на предучилищното и училищно образование” ще бъдат представени на работни срещи с директори и учители в страната успоредно с новата Наредба за приобщаващото образование.
Механизмът предлага описание на феномена тормоз, рамка на училищната политика за противодействие на тормоза чрез подход, съобразен с детската чувствителност и насочен към цялото училище. Механизмът съдържа конкретни препоръки и практически приложения.
В текста на Механизма е посочено че:
„Основен принцип при оформянето на училищна политика за противодействие на тормоза в училище е прилагането на цялостен училищен подход, полагане на координирани и последователни усилия за предотвратяване на тормоза и създаване на по-сигурна училищна среда. За да се изгради защитната мрежа е необходимо да се поставят ясни граници, изграждане на ценности, правила и процедури, които не допускат прояви на насилие и тормоз във взаимоотношенията в училище.“
Важно е и да не забравяме, че явленията „агресия“, „насилие“ и „тормоз“ , макар да имат общи проявления, които могат да са физически и/или психически въздействия, не са едно и също нещо.
Тормозът е сред най – неуловимите форми на насилие, но не всеки акт на насилие е тормоз.
Тормозът винаги е процес, при който с времето силовият дисбаланс расте с различна честота и интензивност. Погрешните представи за насилието и тормоза са широко разпространено явление. Те често изкривяват точната и безпристрастна преценка и пречат да се разпознаят признаците на тормоз и да се реагира своевременно.
Насилието е агресивно поведение, което е насочено към причиняване на вреда или болка с различни средства към околните хора; целенасочено, настъпателно, разрушително поведение в разрез с утвърдените норми и правила в обществото. Актовете на насилие се характеризират още с невъзможността у човека да се справи със своя гняв и могат да са еднократни.
От друга страна тормозът е излагане на едно дете на негативни действия от страна на друго лице или лица, като под негативно действие, следва да се разбира умишленото причиняване или опита за причиняване на травма или дискомфорт на друг човек. Тормозът е злонамерена проява, която цели нараняването или унижението на едно дете. Той се извършва от позицията на силата, като едната страна използва доминиращата си позиция, за да нарани другата физически или психически, да я унизи или изолира от социалния живот. Тормозът не е изолиран акт на агресия – той се повтаря многократно във времето. Той не е просто дразнене, а много сериозно, оставящо травматични следи действие, защото тормозеният не може да се защити със собствени усилия.
В текста на Механизма пише още, че:
„Причините за насилието са много и комплексни и училището трудно би могло да повлияе на всички. То може обаче успешно да намали тези фактори, които са свързани със средата в училище и които допринасят за проявата на агресия и за утвърждаване на агресивни модели на поведение…“ , като следват конкретни насоки как би могло да се случи това.
Но какво означава това – „цялостен училищен подход“?
Кой отговаря за намаляването на „тези фактори, които са свързани със средата в училище и които допринасят за проявата на агресия и за утвърждаване на агресивни модели на поведение“ и за следването на насоките в Механизма ?
Училището е една обществена институция. Тя развива, обучава и подпомага за формирането на децата ни през един дълъг период от техния живот. Училището е със задължителен характер и може би в съзнанието често се появява образът на сградата, но всяка институция, всъщност не е просто сграда, а една общност от хора. Училището, това са учениците, учителите и родителите.
Училищният тормоз се случва в училище, но не остава в училище. Засяга ВСИЧКИ, не само преките участници в ситуацията на тормоз.
Докато търсим отговори от служителите в образователната система, нека не пропускаме, че училищният тормоз, на първо място, е негативен модел на общуване и социално взаимодействие, чиято цена е висока и за двете страни. Децата, които тормозят други деца, обикновено страдат от несигурност, страх и емоционални травми, на които не се обръща адекватно внимание в семействата. Парадоксално е, че част от последиците са еднакви и при тормозещите и при тормозените.
Роли и ангажираност
Да си припомним, че училищното ръководство разработва стратегии и изготвя дейности, целящи минимизирането на проявите на тормоз, но те няма как да се справят сами! Затова при разкриване на ситуации на тормоз е необходимо да се обединят усилията на всички институции, които имат ангажимент към закрилата на детето.
Ролята на родителите, чувствителността им към собствените им деца, общуването и навременната им намеса при подозрение или случай на тормоз са изключително важни за разрешаването на една такава ситуация. Комуникацията между родители и училищни власти, може да спомогне за своевременното предприемане на мерки срещу ситуации на тормоз или предотвратяването на такива. Важно е възрастните да се изслушват взаимно и да реагират адекватно към децата, участващи в тормоза – както упражняващите тормоз, така и страдащите от него.
Не трябва да се забравя и подценява участието на децата и тяхната гледна точка. В крайна сметка, те са тези които са най – силно повлияни от явлението – те са главните участници. Когато възрастните (учители и родители) се координират как да действат или реагират, нека не пропускат да отбележат тези факти. Вслушвайки се в гласа на децата при справянето с проявленията на тормоза, ние ги овластяваме да вземат участие в процеса на предотвратяването му. Вземайки предвид как те се чувстват, как те се справят с проблема и какво биха искали да променят ТЕ самите, ние излизаме от ролята на всезнаещи и всеможещи и осъществяваме на практика включването им в училищната общност, изваждайки ги от пасивната им роля на „присъстващи“.
Разбира се, съществуват и външни ресурси, към които училищните общности могат да се обръщат за подкрепа. Има различни програми и специалисти, чиято функция е да са в помощ на тези общности – ресурсни центрове, социални услуги, програми и проекти, развити от неправителствени организации.
Цялото училище се включва
Ето това е цялостният училищен подход и той е нужен, не само разписан в насоките, а и приложен на практика, от нивото на училищната политика, насочена срещу тормоза, до класната стая и извънкласните дейности. Изграждането на прозрачни училищни системи, в които всички участници непрестанно си комуникират и търсят заедно насоки за решенията на проблемите, свързани с училищния тормоз, е първата крачка към намаляването на факторите в средата, допринасящи за проявите на агресия и развиването на агресивни модели на поведение.
Изключително важно е да не забравяме, че макар да съществуват нормативни актове като „Механизъм за противодействие на училищния тормоз“, те си остават просто документи, ползите от които зависят само и единствено от разбирането и прилагането им от отговорните възрастни.
Съществува ли ключ към разрешаването на проблемите?
Може би съществуват много ключове и за всяка ситуация има такъв. Но все пак в Анимус събираме знание и опит, който концентрираме в идеята да направим училището спокойно и развиващо място за децата. Разработваме и предлагаме различни програми за здравословно общуване между децата. Подходът, която намираме за най-успешен сме нарекли „Ключ към училище без страх”.
През последните години екипът работи активно чрез мащабен проект за промоция на психично здраве, личностовото развитие и емоционална интелигентност, като предлага програми с различен фокус и тематични области.
Голямата ни цел е, заедно с директорите на училищата, учителите, децата и техните родители, да насърчим създаването на училищна среда, в която се възпитават ценности на здравословно общуване, зряло разрешаване на конфликти и толерантност към различията. Така се повлиява и ограничава агресивния начин за справяне, ще се понижат тормоза и униженията сред учениците, децата ще израстват емоционално здрави, с умения за справяне в различни сложни ситуации, с добро самочувствие и академичен успех, и ще пристъпват училищния праг без страх.
Партньори в проекта „Ключ към училище без страх” са: Фондация „Джендър образование, изследвания и технологии”, Сдружение „Алтернативи” – гр. Айтос, Асоциация „Родители”, Институт по социални дейности и практики, Фондация „П.У.Л.С” – гр. Перник, Фондация „Партньори България”, Център за приобщаващо образование и Национална мрежа за децата. Проектът е съ-финансиран от Фондация „Оук”, Швейцария, стартирал е през 2016 г. и ще се реализира до 2021 г.